Ретроспективно

Мина почти месец, без малко, откакто не съм в Бг и вече мога да заключа, че забравям. За хаотично- стресиращият живот там, за кофти поведения и кофти хора. Днес си правя равносметката, че, когато човек започне един по- спокоен и подреден живот, твърде бързо изтрива от паметта си, често несъзнателно, всичко най- лошо отпреди това. Няма месец, а на мен вече всичко ми изглежда толкова далечно, сякаш съм живяла нечий друг живот.

България не ми липсва. Ама грам! Няма как да ми липсва нещо, което искрено съм ненавиждала и съм усещала с месеци как ме души и натиска надолу. Днес съм като цвете, което разцъфтява на слънце, топлина и уют.  Не се чувствам като чужденка, нито като тукашна. Чувствам се добре. Като своя собствена. Като свободна. Дишам с пълни гърди. Кефя се, че говоря език, който останалите не разбират :) Не, че казвам нещо лошо, просто със свои хора говоря на български език, защото винаги съм го обичала. И, когато искам да кажа нещо на някого персонално, говоря на своят език. С езика започва и свършва българското в мен. Останалото от Бг не ми трябва и не ми е по вкуса. Тук българите ми се удивляват- защо съм била толкова доволна, защо съм била твърде / според тях/ позитивна, защо не съм слушала чалга, защо не ми е мъчно за бг .... няма как да им обясня. На вас сигурно също, макар и доста от вас да са чели тук достатъчно, за да знаят колко ми беше писнало всичко. Сега това всичко го няма. Пух! Като с вълшебна пръчица изчезна :)

Стигам до няколко извода :

* Чужбина не е за всеки. Тук ще цитирам един приятел- " Когато заминаваш, ако изпитваш носталгия по родината, ще се завърнеш. Неминуемо е. Ако обаче носталгията ти е само по семейството, ще останеш навън, ще се трудиш там, за да ги вземеш при себе си. С тази носталгия се живее. С другата никога не можеш да се насладиш на друга държава."
Прав е. Радвам се, че не изпитвам носталгия. С близките си винаги има как да се чуеш и видиш по Скайп. Проблем ще ти е единствено ако любимият човек е останал. Това трудно се преодолява и може да те затегли назад.

* Когато заминаваш е добре да го направиш заедно с някого другиго. Да си имаш другарче един вид, иначе ще ти е доста тежко при , да речем, драстичната промяна. Драстична в два смисъла- първо, по- голямото / за някои даже скучно/ спокойствие на фона на хаоса в Бг и второ- повечето правила, с които трябва да се съобразяваш. Двете неща не за всеки са посилни. Има и трета причина- какъвто и език да знаеш, колкото и добре, има характерни диалекти навсякъде, с които първоначално трудно се свиква и , докато преодолееш езиковата бариера, за да можеш да се изказваш свободно, е добре да има с кого да си говориш до тебе. Друго е да си сам, друго е с компания. Добре е компанията да е от доверени хора, които няма да те предадат. Това е много важно за чужбина. Другият вариант е, ако тръгнеш сам, да има при кого да отидеш. Друго е ако познаваш хора, които са тук преди тебе. Разни там неща, важни, като осигуровки, добри места за хранене и пазаруване, добри заведения можеш и да научиш как са с времето, но е много по- удобно, ако ти ги покажат :) Иначе живота е лесен и приятен, върви си логично, живее се без битовизми и простотии.

* Когато тръгваш за някъде, където си решил да останеш, ще го направиш, само ако имаш категорчина и ясна цел за престоят си / ако е за по- дълго/, за която да не забравяш нито миг. Трябва дълго да се държиш нахъсан. Причината е една- тук се работи наистина много, нямаш време да пушиш, нямаш време да се огледаш, нямаш време за нищо излишно или в превод такова, каквото в Бг е основно- мацките, купоните, пиенето до откат.
Имаш задачи, от които не можеш да избягаш и , които не можеш да прехвърлиш на никого другиго. Отговорността, независимо за каква професия иде реч е голяма и е твоя. Много българи не са свикнали да поемат отговорност за постъпките си или да работят наистина здраво и бързо се завръщат обратно. Други не могат да спрат сами да се възприемат като чужденци, независимо от обстановката покрай тях и се връщат обратно с комплексите си. Трети, не могат да свикнат с мисълта, че купони като в Бг по света не правят. Не за нещо друго, а , защото нямат време за това. Навсякъде времето е пари и ако наистина искаш да вървиш напред, го правиш през зрелият си живот, не , когато остарееш. Плаща ти се да работиш и то да работиш добре, защото тук всеки държи, очаква и е свикнал с качествена продукция. Грешките се наказват. Има и още една причина да не се правят такива купони- европейците са културна нация, в някои държави дори твърде културни. Много малка, да не кажа нищожна част от тях могат да израстнат разпасани и с липсващо поведение, неподатливи на норми и правила. Както е в Бг. По тази причина, ако те купонясват, го правят кротко и културно. За младите обаче не е така. Младите купонясват по- диво , съответно и по- глупаво :)

* Ако сте върл фен на чалгата, то тогава си изберете дестинация , в която разни фолк- гърли правят турнета. На други места няма как да слушате такава музика, освен ако не си вземете приемник от Бг. Не очаквайте, че в дискотеките ще видите кълчещи се като тях девойки. Изключвам Гърция, Румъния, Турция и пр. сходни на " музиката " им страни като дестинации. Причината е една- в Източна Европа къочека е като основен възпитателен танц, едно от необходимите да кажем " житейски умения". В чужбина не е така. Повлияването от американската поп култура като прически, облекло, музика, доста се усеща и това е нормално. Но чалга и разпасани девушки- ай много моля :)

Основни заключения към момента са тези.
Рапорт даден :)))
Хубав ден :)

Read More

" Неочаквани " обрати

Докато днес се опитвах нелеко да не се успа и да успея да започна седмицата ползотворно, да изградя ден, който ще е основите на последващите ми дни, а те - на последващият ми живот, се замислих за хората, които на възраст около 50- 55 години и нагоре вече започват да съжаляват за определени неща- реализирани или не, в живота им. За разни " неочаквани" обрати, претворили живота им в такъв, от който не са съвсем доволни.
Не са малко. И нещата, които си мислят, че са пропуснали, изтървали изпод пръстите си, не са се борили достатъчно или не са отстоявали себе си достатъчно, също не са малко. Все съм смятала, че да осъзнаеш какво от или за себе си си изгубил е доста по- добре да стане овреме, а не, когато вече не би могъл да промениш кой знае колко в живота си.
Живота винаги може да започне отначало, независимо от годините и да се справиш доста по- добре. В живота често има втори шансове да поправим грешките си или онова, което смятаме за такива, въпросът е да не сме твърде слепи да го пропуснем, защото, както е казал народът- " Удобният случай идва рядко, но лесно се пропуска".
Какво правим за дните си? Има ли нещо, което знаем, че сме пропуснали днес, но не се стремим към него с действията си и просто сме се предали, накарали сме се да не го искаме, да не го преследваме, оставили сме го възможно най- далеч от нас, което обаче, един ден ще се превърне в съпътстваща живота ни рана, която ще ни напомня, независимо какви успехи сме постигнали, че има нещо , в което сме се провалили.

За какво най- често се съжалява? Няма да подреждам по някакъв порядък, но това, което почти винаги може да се чуе :

 * Забравих за мечтите си.

Често живота ни не се развива точно така, както е бил в детските ни главички или, както сме го оформили като навлизащи главоломно в него тийнейджъри. Има неща, особено в пубертета, които ни се услаждат повече, отколкото мисълта, че трябва да полагаме усилия да отглеждаме и развиваме цветовете и дъгите, които са в главите ни. Има и събития, които за секунди се случват, но за десетилетия могат да преобърнат живота ни. И в двата случая резултата е, че не ставаме точно такива, каквито сме искали да бъдем. Не постигаме онова, към което сме се стремили, надъхани и амбициозни, пред прага на живота си. Понякога нещата като събития не зависят от нас, те просто се случват, друг път изцяло сами сме изтървали нишката със себе си. Но общото в двете е, че не е чак толкова важно какво ти се случва, а как ти реагираш на него като последствия за самият теб и живота ти, който е изцяло твоя отговорност от определен момент нататък. Не е късно да се завърнеш към себе си / освен ако не си на 80 + / и да се преоткриеш. Като за начало трябва да се попиташ за какво мечтаеше и какво се случи? Без равносметки всеки живот би бил ( из ) живян безцелно.

* Отказах се от себе си.

Има хора, на които живота така се стича, че по една или друга причина се посвещават повече на нещо извън тях, отколкото на своите желания и цели. С течение на времето свикват да си намират оправдания за това, които с години да звучат достатъчно убедително. Било то в името на семейството или част от него, на децата си / има и такива, за които това е съзнателен избор и не съжаляват за него/, на грижата за някого другиго, но не и за себе си. Всъщност тук нещата опират до лични приоритети. В тази група имам предвид само хората, които един светъл ден разбират, че саможертвите им са били в тяхна вреда, защото през цялото време, тайно и от себе си най- вероятно, са искали съвсем друг живот за себе си.

* Спрях да се боря.

Първо, да уточня, че тук поместените причини, не са всъщност причини, които да са достатъчно основателни, а просто удобно извинение, което всеки може да открие в своят живот, за да се самоизвини пред съвестта си. Но и това е до време. В един момент, помъдрял от годините или от опита, разбираш колко нелепо вече започват да звучат подобни " оправдания". Подпричини за тези причини може да се изброят много, но няма да задълбаваме излишно, тъй като това ще са празни редове.
Има понякога върволици от кофти събития, на които много хора не издържат и просто се оставят по течението. Случва се и с онези, които се имат за силни характери. Пак ще напиша, не е толкова важно какво ти се случва, а как ти реагираш на него. Дори и с години да си бягал от себе си или да си се предавал, това не означава, че ако осъзнаеш къде какво ти куца, не би могъл да спреш, да хванеш събитията за юздите и самите си възможности и да ги насочиш в своя полза. Никога не е късно да се осъзнаеш! Може да е вече късно да направиш или поправиш доста неща, но не и да се осъзнаеш. След теб ще дойдат други и чрез тях, ти можеш да предадеш своето осъзнаване за живота или поне за собственият си. Не е важно да предадеш добрите моменти в него, много по- ценно е да можеш да споделиш онези, които си надживял и осмислил.
Питайте се непрекъснато, непрекъснато- как живеете, какви сте, доволни ли сте, какво искате, как ще го постигнете. Осмелявайте се - да ставате след падане още по- нахъсано отпреди, да се борите за себе си и онова, което смятате, че заслужавате в този живот и един ден, пред прага на старостта, тази по- горна причина, просто няма да я има.

* Забременях / създадох семейство

Тук подпричините са - недомислие или прибързаност / също вид недомислие/. Срещаме даден човек в живота си, с който две години, да речем, ни е страшно готино. Вече всички приятели покрай нас са семейни и върху ни се оказва един неявен, тих, но постоянен натиск да поемем по брачният път или създаване на дете. Или, няма какво друго да правим по- натам, това изглежда като най- логичната стъпка, или искаме да вържем човека до нас за години напред, защото си мислим, че в него намираме сигурност, любов или каквото е там. Тук за тези, така наречени, прибързани бракове иде реч. Не пиша за другите, които са обмислени, планирани и така насетне, най- общо казано- искрено желани. Брак или деца.
Но колко са онези прибързани действия, за които , след само три години, вече съжаляваме, че не помислихме достатъчно, не преценихме добре, избързахме без време и така насетне? Доста. И коя е ключовата дума- не помислих. Как може да се избегне? Като не се юркаш през глава да постигнеш деца и семейство през първите 25-30 години от живота си. Време, в което трябва да се посветиш на себереализацията и израстването, на живот и трупане на опит, не на семейни задължения и памперси. Да, има хора, които някак си априори са готови на тези стъпки, но те са единици. Днес приоритетите са други. Трябва човек да се развива, не да бърза със семейството. Това са изключително отговорни за мен, стъпки, за които трябва да имаш някакъв стартов житейски опит, като вид общуване, като себепознаване как и докъде, като реализираност- било то финансова, духовна, житейска, каквато искате я наречете.

* Примирих се с по- малко, отколкото исках или смятам, че заслужавам.

Поради различно насадени комплекси или грешки във възпитанието, или някакъв вид тормоз- физически, психически, поради множество неуспехи или не добре реализирани житейски цели, човек се сдухва и спира да върви напред в развитието си. Започва да си мисли, че точно това заслужава, да отстъпва, да се примирява реално с по- малко, отколкото заслужава. После започва да си намира удобни извинения. В този живот, мисля си, не само трябва да знаеш какво ТОЧНО искаш, но и защо го искаш. Да вярваш, че ТОЧНО това заслужаваш и да имаш смелостта да го заявиш пред света. Приказката " Всяка уста да си знае лъжицата" хич не я харесвам. Човек има невероятно количество възможности в себе си, живота предоставя невероятно много ситуации, в които да можеш да покажеш най- доброто от себе си, ако не можеш, то да се научиш как да го направиш. Някои ситуации разкриват неочаквани дори за нас умения, които не сме знаели, че притежаваме, така че- не трябва да се примирявате. Просто не трябва. Каквото и да дойде, то един ден ще отмине, ще дойде ново, въпросът е да се стиснат зъби и да се стремите към онова, за което сте убедени, че искате в живота си и , че заслужавате.

* Посветих се на Него / Нея

Влюбвате се в даден човек толкова много и толкова силно, че започвате да живеете неговият / нейният живот, докато си мислите, че живеете общ живот. Заради Него/ Нея оставяте настрани собствените си приоритети, принципи, цели, мечти и заживявате с неговите/ нейните. Един ден разбирате, че всъщност това не е точно човека за вас, обаче в същото време вече нямате собствен живот, понеже сте се посветили на човека до вас.
Не е лошо да обичаш, не е лошо да направиш определени / !/ компромиси в името на общото ви благо, но ако то наистина е общо, ако и човека до теб ти отвръща със същото. Както и обратното- ако виждаш, че човека до теб ти се посвещава изцяло, загърбвайки себе си, спри го навреме, за да не те обвини един ден / защото това неминуемо ще стане/, че се е отказал от живота си заради тебе. Двамата трябва да се стимулирате и да вървите напред паралелно, не единият да дърпа другият напред. Това е предизвестие на любовен крах.

Можем да продължаваме с " причините" за непълноценно реализиране в живота още доста, но тези считам за най- чести. Смятам, че ако хората повече мислеха за себе си и собственият си живот, ако се познаваха повече, няма да има толкова много разочаровани във възраст на по- ограничени за вършене и тепърва изживяване неща.
Не се отказвайте от себе си, докато живеете сред другите и внимавайте на какво точно посвещавате живота си. Знайте да искате от живота смело, но и бъдете готови да предоставяте от себе си. Защото , в крайна сметка, всичко в природата е динамично равновесие. И ако давате от себе си, давайте първо на самите вас, за да може да сте удовлетворени и да давате и на онези около вас, които заслужават или, които искате. Не е лошо да си алтруист, лошо е, когато спреш да мислиш за себе си.
И умната! :))

Read More

Смяна на кожите

Научих се да не мисля за миналото. Дори и , когато сърцето призоваващо издърпва призрачните спомени, илюзорно облечени в най- цветното на привидно извехтялата си премяна, лъскаво искряща, но измамно, в очите, там, където се отразяват разбиващо реките , които са вече изтекли.
Научих се да преглъщам най- солените хапки, предъвквайки ги, докато се овкусят под илюзията на смилащите папили до сладост и мозъкът получава сигнали на " Хубаво е." Смляно. Точка. Или финишираща в два края черта.
Научих се да виждам напред, засенчвайки в очите си дребните треви, които дразнещо се опитват да привлекат вниманието на отнесените ми към хоризонта очи и да ги стъпча в крайна сметка, за да извезам изпод нозете си мек килим. На преминато.
Научих се да отмятам от себе си прахоляка на спомените, който се опитва понякога да слегне на раменете ми. Днес те не възприемат. Отръскват се отривисто в момента, в който усетят и една прашинка върху си. Нямат място за излишен товар.
Научих се да не показвам есенциалната емоция, да не ми личи на лицето. Може би само в издайническите ъгълчета на усмивката и очите, под ресниците, които потрепващо, в определен такт, биха могли да ме издадат, само, ако ме познаваш. За пред другите се научих.

Не се научих да се скривам от себе си. И до днес се саморазголвам, режа от себе си онова, което смятам за излишно, понякога с доста дълбоки разрези, за да махна мъртвилото. Без упойка. За да не забравям какво преминавам и надживявам. Понякога режа и живото. За да спре да боли по- бързо. Понякога оставям първично да заздравее, друг път зашивам, напоследък все по- рядко. Считам го за излишно. Не искам нови тела в себе си, не искам нещо да напомня, макар и белезите да се носят. Поне не се обаждат толкова често.
Но при смяна на емоциите ... атмосферно реагират, малко наболяват, друг път стрелкат за секунди, изригващи в пламъци на преминато през главата ми. За момент се кръвонапълвам, после се сещам, че трябва да дишам, някакви рефлекси на самозащита се разтварят спасяващо и ме поглъщат.
Надживявам ли?
Да.
С всяко последващо дихание съм все по- жива.

Понякога искам да си разкажа. И млъквам. Затварям се, за да не преживявам отново. Там, където е рязано, не може да се появи пак. Може да се огледаш в белега, в неговите ръбцови краища и само да се усмихнеш. Защото си се научил да се разделяш.
Често и със себе си. За новата АЗ.
Необходимо е.

Не се научих да изтривам от себе си емоционалните котви. Колекционирам ги в главата си, там по рафтовете, където не се сещам толкова често да надничам и чакам да им мине времето, да хванат патина, за да са стойностни и да знам защо съм ги съхранила. Тези, които твърде натежат, оставям по бреговете, през които съзнанието ми преминава, не ги пускам отново, за да не ме спират в новите ми полети. За някои неща смело и безотговорно натискам " Delete"  и после от кошчето, така че никога повече да не се върне назад. Дали обаче наистина се изтрива или просто емоционалната окраска се изтърбушва под времевият натиск, протрива се до окъсване и остава само голото? И то вече не очарова толкова еротично ...

Не се научих да спра да си задавам въпроси, които кръговратно преобръщат мислите ми и извикват, извикват в главата ми същите по- горе споменати котви, като свързани за тях. Но и те ще се разпаднат като непотребни люспи от съзнанието ми.

Във времето, когато предстои смяна на кожите.

Закачалка там някъде в гардероба на спомените: Надживяно  

Read More

За това колко е важно какво излъчваш

Ние сме изградени от същата енергия, от която и Космоса. Вселената ни е като огледало. Хората покрай нас също. Каквато енергия излъчваме от себе си, в нашето биомагнитно поле, такава ще се върне към нас. А Вселената ще умножи това стократно. Енергиите се усещат от всичко, до което се докосваме. Ние също усещаме чужди енергии. Това е прост природен принцип, върху който обаче твърде малко българи в чужбина се замислят ...

Току- що пристигнала сред красиво- европейските дебри / дестинацията всъщност не е от значение- всичко извън Бг е страхотно за мен/, имах възможността да стана свидетел на доста неочакван обрат в пребиваването на един от българите тук, с когото се запознах. Още в началото на запознанството ни, нямаше как да не ми направи впечатление неприязънта, с която се изказваше най- общо за чужденците. Беше пътувал по света и работил в доста европейски страни, но всичко свършваше по един и същи начин- след време се завръщаше в България. Поради неуспех.
Знам и за други такива истории и все се чудех защо става така. Днес вече разбрах.

Накратко- вечерта се събрахме с други българи да полеем моето пристигане и новото ни познанство. Разговора за мен вървеше добре до момента, в който се заговори за кореняците. Въпросният мъж започна да ми обяснява как те не ставали нито като хора, нито като купонджии / пуста българска природа все да намериш за какво да се оплакваш!/. Сякаш нямаше значение, че именно сред тези хора той има чудесно заплатена работа, никой не му се меси в живота, никой не му поставя засечки, никой не го спъва да се развива, никой не се държи неуважително с него. Но, проблема, видиш ли бил, че те имали много строги правила на общуване и никак не се забавлявали / ?!?/. Разбрах, че този мъж е от година тук, но упорито отказва да научи езика. Знае го на елементарно ниво, само, колкото да се оправя без бой. По едно време солидно взеха да плюят по тях, европейците. Не си говорили по време на работа / ми нормално и аз, като работя, не обичам да говоря, а съм концентрирана и действам/, нямало никакво време за пушене / аре бе, нима на това трябва да си посветиш времето?/, дискотеките им не стрували, защото не знаели каква музика да слушат / за мен чалгата не е музика. Второ, не можеш да очакваш, че някой ще те забавлява, ако сам не знаеш как да го направиш. Да се качиш да танцуваш на масата, не е забавление или аз съм с твърде изкривени представи/,по улиците нямало хора след 21.00 часа / ми считам, че е нормално, ако цял ден си бачкал зверски, като свършиш да искаш да се прибереш, не да се посвещаваш на нощни разходки/, не стрували като хора / това не разбрах ... колко струват хората?!? Българите сигурно пък много струват ?/, не можело да се кривне от правилата, все те били притискали / нормално, като не искаш да спазваш нищо и все гледаш да минеш по тънката лайсна/ и така нататък безумни за мен оплаквания.
Я сега да теглим чертата- значи, отиваш в друга държава, която и да е, с някаква определена цел, на която се предполага , че трябва да си изцяло посветен. Изцяло ще рече, да си като кон с капаци и да се интересуваш единствено от нея и от нищо друго. За този, а и не само, българин, в един момент се оказва, че започва да се оплаква, защото някакви си там, дребни неща не му понасят на балканският вкус. Това е като да отидеш в чужда къща и да започнеш да се месиш или да критикуваш реда и подредбата в нея! Надали на някой това би му било приятно. На мен лично не!

Да, европейците имат ред- железен при това. Имат правила- нарушаването им се наказва строго. Имат принципи на поведение. П-О-В-Е-Д-Е-Н-И-Е! Не липсата на такова или хаос без никакъв порядък. И точно по тези причини всичко работи като един отлично смазан механизъм и върви напред и нагоре, не към блатото, както е в " милата" ми татковина. На мен това ми харесва. Аз това искам. За да успееш в чужбина, трябва да помислиш как да нагласиш твоето поведение към онова, което е прието в къщата. Трябва да спреш да мислиш за нея като за чужда, а като за космополитна. Много комплексарско е виждането- " Аз съм Българин и дотам." Поставянето на граници в подобно нещо е ограничено. Аз не се имам за българка, а за гражданин на света и навсякъде, където и да съм била, се чувствам удобно. Защото не поставям граници и не лепя етикети. В момента, в който го направиш, никога няма да си намериш мястото.
Когато си в една друга, различна държава, не можеш да вървиш напред с твоите си магарии. Едва в Европа виждам колко ужасно много неща трябва да оправям в характера си- тук например не може да вървиш с агресия, да пробиваш така, тук трябва да си усмихнат и това е разкошно за мен! Тук не може да не поздравиш човек, с когото се разминаваш и това е уважително. Харесва ми да го правя по 200 пъти на ден. И примерите са много. Но, аз възприемам всичко това като невероятно предизвикателство и възможност за израстване по неповторим начин. Това ме опиянява, прави нетърпелива да преоткрия новото в мен и  в живота ми, ромоли в главата ми с красива музика.

Какво стана с въпросният българин. Ръсейки и излъчвайки негативизъм срещу държавата и хората, в които пребиваваше, два дни след идването си, разбрах,  че той е уволнен заради проблеми в комуникацията. Значи, той, ненаучил езика, си мислеше, че им прави напук, че е над тях, че им се надсмива по този начин, а всъщност ... правилата са ясни- искаш квалитетна работа, научаваш езика. Не е трудно да се проумее. Оттам насетне останалите стойки и фасони са безсмислени. Към кого? Какво печелиш от това? Оставаш си едно тъпо и упорито до идиотизъм магаре. Днес този човек е много наскърбен, това е второто място, от което го уволняват. Перспективата да се прибере обратно в блатото, наречено България, го плаши до смърт. Днес той е смирен и преосмисля поведението си. Уж.
В крайна сметка- не можеш да излъчваш толкова много омраза и неприязън към хора и държава, които искат да ти дадат от себе си, за да успяваш, а в същото време ти да се оплакваш кой какъв бил. Впрочем, ти кой си в цялата история ?!

Дразни ме, уважаеми читателю, тази българска комплексарщина. По света с рогата напред не става. Хората стоят и ти се чудят защо го правиш, като много по- лесно е просто да отвориш вратата и да се настаниш комфортно в новата обстановка.

Ако искате да заминете в чужбина и да се реализирате успешно, оставете българщината вкъщи и поемете на път без нея! Тя няма в нищо да ви помогне в условията на възпитание, култура, работност и отдаденост на някаква цел. Престанете да се държите като разсърдени деца и се усмихнете на невероятното количество възможности, които ви предлага всяка една уредена държава. И преглътнете факта, че никак не е лошо да спазваш правилата. Не боли!

Read More

Когато трябва да скъсаш с миналото

Никога не съм обичала да гледам назад в живота си и да съжалявам за отминали времена, колкото и сладост да са съдържали във вълшебните си моменти. Не, че не съм си правила равносметки, това е важно за натрупването на опит и бъдещето реагиране. Не, че не си спомням отвреме навреме, това е важно, за да знаеш какво си надмогнал и в какво си се превърнал по пътя на собствената си еволюция.
Някак си обаче не мога да възприема идеята, че човек може да спре развитието си в някакъв отминал момент от живота си, към който да се завръща непрекъснато и да говори за него като " доброто старо време". Ок, но било каквото било. Трябва да можеш да се отърсваш от себе си, да присъстваш точно в своето настояще и ничие друго. За хора, които искат да вървят напред, котвите на миналото са нежелателни и опасни. Пораждат вътрешни конфликти и обърканост, които са празна загуба на време и не носят нищо напредничаво. Все си мисля, че човек би трябвало да може да оставя миналото там, където му е мястото- точно в миналото. Не, че е лесно да се отупаш проветриво от навици, хора и събития. Обаче е необходимо. Често не се усеща какъв товар носят със себе си, като раница, пълна с камъни, която си разнасяш насам- натам, където и да отидеш. И те тежат. Има опасност да те върнат в старото ти място. Понякога те задъхват. Друг път могат да сковат сърцето ти и то да не бие пълнокръвно в моменти на ново щастие, нови предизвикателства. Тази раница тежи, дърпа назад, започваш да стъпваш все по- трудно, да не можеш да се радваш пълноценно на новите си моменти, защото се чувстваш длъжен. Към своето минало, към стари навици, към хора, с които си имал хубави моменти. Натрупваш, натрупваш, често неусетливо, докато в един момент започваш да се чудиш защо не можеш да изпиташ омагъосващият полет на новото, на разчупването от стереотипи.... миналото завръща, тегли понякога по- силно, друг път по- слабо, но тегли Душата ти, докато се опитваш да я изтръгнеш напред и да тръгнете под ръка, без пластовете на отживялото.

Когато късаш с миналото, трябва да скъсаш с всичко в него, всичко! Дори с онова , което ти се струва все още хубаво. Когато започваш нов етап от живота си и го усещаш с цялото си същество, не би могъл да го започнеш със стари навици, поведение, стереотипи, мислене, спомени. Те са ти помогнали по някакъв начин да достигнеш до новото, до така нареченото проглеждане / по добър или лош начин/ и толкова. Нямат общ път повече с теб напред. Може и да вървите заедно, но ще криволичите от тежестта. Трябва да се отръскаш- качествено, бурно, да се усмихнеш широко, за да поздравиш живота си слънчево, да спреш да принадлежиш на отминали неща и да започнеш да се отдаваш на новият си живот.

За да получиш бъдещето си пълноценно, трябва да скъсаш с миналото. Без носталгия. С усмивки, които да разпръснеш разцъфващо по своите нови хоризонти.

Read More